Ех, любов, любов…
Срещнах я на работа. Веднага щом я видях, около нея се появи ангелско сияние, а дори не бяхме разговаряли. Тя беше нежна и деликатна, понякога твърде замислена, но истински красива дори когато не беше в настроение. Няколко дни я изучавах съвсем непринудено. Говореше с един такъв спокоен тон, с който успяваше да укроти дори и моята динамична натура. А какви умни неща казваше само, сякаш беше живяла с векове.
Веднага разбрах, че това е Тя и че я искам до мен за цял живот. Отне ми доста време, докато я спечеля по такъв начин, че и тя да поиска да е с мен завинаги. Постарах се много, но не със скъпи подаръци и почивки, защото нея това не я впечатляваше. Тя не беше от онези повърхностните златотърсачки, което пък още повече ме привлече към нея. Това, което ми помогна беше, че с нея бях себе си на 100%, без да се преструвам и да правя нещо, което не ми е в стила. И както аз я харесах съвсем естествена, така и тя мен. Отделях й много внимание, говорихме, смяхме се и ни беше толкова приятно заедно. Допълвахме се идеално – моята динамика и нейното спокойствие.
Още сме заедно и всеки ден с нея става все по-хубав. Съдба ли е, късмет ли е, не знам. Направо на моменти се чудя с какво съм го заслужил това щастие, този ангел без крила.
Посвещавам поста на голямата любов на моя живот 🙂