Стана ми интересно. Докато се разхождах из центъра, засякох паметника Альоша. И не просто го видях, ами засякох и разликата. Преди, като се качвахме нагоре, имаше една кръчма с едни кебапчета, дето като ги опиташ, забравяш за всички други. Сега – нищо. Само едни пейки, на които тийнейджъри си лепят стикери. Сякаш не е достатъчно, че са с едни дънки, дето изглеждат като прани с тухли, ами и паметника трябва да го облепят.

После минах покрай стария киносалон „Балкан“. Преди беше царството на киното. Сякаш всяка прожекция беше събитие. Сега – изоставен строеж, прозорци с талпи, врати със стърчащи пирони. И вътре, вместо да върви „Изпепеляващата страст“, пустее. Тия нови кина, дето ги правят, са все едно да си наливаш ракия в чаша от пластмаса. Няма уют, няма душа. Само един отблясък на дисплея и пуканки на килограм.

Още една спирка по-надолу – площад „Централен“. Преди беше мястото, където се събирахме с приятели. Сега е пълно с хора, които гледат в телефоните си. Всеки е зает да си чете новините или да си играе на „Кенди Краш“. Като че ли нещо важно ще пропуснат, ако вдигнат поглед. Никой не говори, всички са в собствения си балон.

И накрая, стигнах до Бунарджика. Преди имаше едно кафене горе, с една гледка, дето можеше да те накара да забравиш за всички проблеми. Сега – едно кафене, дето е по-скъпо от вечеря за трима. И хората се снимат със селфита, вместо да гледат залеза. Всеки се опитва да покаже, че е бил там, вместо просто да се наслади.

Та, ето го и края. Не че някога е имало начало, но все пак. Всичко се променя, но не винаги към по-добро. Понякога просто се заменя с нещо по-лъскаво, по-евтино и по-бездушно.“