90-те… това не бяха просто години – това беше епоха. Израснах в свят, в който технологиите и простите радости вървяха ръка за ръка, а всяка нова джаджа изглеждаше като от бъдещето. Спомням си как за първи път седнах пред Правец 16 – 16 бита магия, черен екран и зелени букви. Натискаш няколко клавиша и сякаш си хакер от „Терминатор 2“. А когато Арнолд на екрана казваше „I’ll be back“, всички знаехме, че това е обещание, а не реплика.

Следобедите ми често минаваха в компютърните клубове, където Doom и Prince of Persia ни вкарваха в светове, от които не искахме да излизаме. Но истината е, че животът беше далеч от дигиталния балон – излизахме навън. Играехме футбол до тъмно, а уокменът беше моето лично оръжие за настроение. Батериите издържаха ден-два, но не спирах да превъртам касетата с Nirvana, 2 Unlimited и онова парче, което всички танцуваха – „Macarena“.

Телевизията ни даваше своите икони – от „Рицарят ездач“ до „Спасители на плажа“, а видеотеките бяха храмове. Влизаш, мирише на пластмаса и прах, и търсиш онази касета, която ще гледате с приятели, докато дъвчете дъвки „Turbo“ и спорите кой ще играе с жълтата джойстик-картинка на Sega.

Имаше и нещо особено в колекционирането – от капачки на безалкохолни до списания „Bravo“ с плакати на Metallica и Pamela Anderson. Мобилни телефони почти нямаше, а интернетът беше звук на dial-up, който свързваше целия квартал с чудо и мъка.

Като се замисля, 90-те бяха времето, когато мъжките занимания бяха искрени. Нямаше социални мрежи, лайкове и инфлуенсъри. Имаше приятели, шумни улични игри, топка, която лети между блоковете, и мечти, които не бяха ограничени от екрана на смартфон. И знаеш ли какво? Понякога си мисля, че това бяха последните наистина свободни години.