Вчера преброих абонаментите си. Седем. Седем различни платформи, за които плащам, за да имам право да отлагам живота. Не говоря за курсове или нещо полезно. Говоря за стрийминг. Филми, сериали, музика, дори някакъв канал с котки, защото „може би“ ще ми оправи настроението. Когато съм… какво точно? Когато съм прекалено изморен да живея, предполагам.

Преди също отлагах. Като студент – курсовите до последния момент. Като служител – докладите, срещите, дори да си тръгна навреме. Но поне имаше смисъл. Курсовата трябваше да я напиша, за да взема изпит. Докладът – за да си запазя работата. А сега? Сега плащам, за да имам още едно оправдание да не се захвана с нищо смислено.

В петък вечерта, вместо да изляза с приятели, отворих Netflix. Гледах документален филм за акули. Два часа. После още един. Чувствах се ужасно, но поне не се чувствах отговорен за живота си. Съботата беше същата – Netflix, YouTube, Spotify. И после се питам защо съм толкова изтощен. Все едно съм бягал маратон, но вместо краката ме болят очите и мозъкът.

Колкото повече абонаменти имам, толкова по-малко реални хобита поддържам. Преди свирех на китара. Сега китарата събира прах, защото „ще имам време после“. После винаги идва нещо ново за гледане. И не съм единственият. Приятелите ми също са в капана. Всеки има по куп абонаменти и всички сме в състояние на ленива еуфория.

Един приятел, програмист, ми каза, че стрийминг платформите са гениален бизнес модел. Постоянни приходи. Ти плащаш, те ти осигуряват безкрайно съдържание и си в капана. Защото не можеш да спреш. Все излиза нещо „ново“ и си мислиш, че ще пропуснеш нещо важно, ако не продължиш да плащаш. Но всъщност пропускаш живота.

Съседката ми, на около 60, се пенсионира преди година. Очаквах да пътува, да се занимава с градинарство, да рисува. Вместо това гледа турски сериали и поръчва храна. Попитах я какво прави. „Ами, какво да правя? Натрупах много време и трябва да го запълня.“ Запълва го с боклуци, но запълва.

Не знам дали има решение. Може би трябва да свикнем с абсурда. Плащаме за отлагане на живота, за да се чувстваме по-добре, а всъщност се чувстваме по-зле. Парадокс. Но поне имаме какво да гледаме.

Реших. Отписвам три абонамента. Ще имам пари за китара втора ръка. А ако не стане, винаги мога да гледам акули. Поне ще знам, че нещо се случва.