Пак ли съм се върнал с торби, пълни с неща, които не помня да съм купувал? Още съм в супермаркета, но вече съм наясно — списъкът с покупки е просто най-скъпата ти илюзия. Идвайки за хляб и мляко, тръгвам с половин кошница джунджурии. Планът беше семпъл: седем минути вътре-вън. Реалността: лабиринт от „промоции“, „намаления“ и „само сега“. Всяка стъпка е капан, всяка миризма — примамка.

Първо ме взимат „предложенията“. Цените са такива, че отказът изглежда почти като престъпление. После идва млякото — на три рафта разстояние, а до него дебнат „необходимости“, които мозъкът ми веднага приема като задължителни. В главата ми кънти една проста сметка: две неща за седем минути. На касата обаче историята е съвсем различна. Сирене, сос, шоколад — „дреболии“, които изсмукват бюджета ми като пиявици.

Всяка нова вещ в количката ражда нужда от още една съпътстваща. Има странна радост в това да приемеш, че си загубен. Гледам пича пред мен как добавя пакет бадеми на цената на вечеря и се усмихвам. Това е нашият градски ритуал — финансово самоубийство в няколко лесни стъпки.

Магазинът е проектиран да те държи в постоянно търсене, но не на храна, а на потвърждение на избори, които вече са направени вместо теб. Всичко е под светлината на LED лампи, които превръщат пластмасата в злато. А когато касиерката те гледа с бездушна вежливост, осъзнаваш, че твоят „икономичен“ поход е просто абонамент за илюзията, че контролираш нещо.

И така, пак излизам с неща, които не съм искал. Оставям касовата бележка и знам, че следващия път ще е същото. Разликата е само в артикулите. И в сумата.