Дъъъългите делници
Време е за нещо разхладително в горещия майски ден. Кола с много лед до компютъра и ето… започвам да пиша:Не мога да повярвам, че е все още сряда. Имам чувството, че седмицата се търкаля с ужасяващо бавен, изнервящ темп. Не знам дали ме гони някаква пролетна умора, дали изобщо има нещо такова като “пролетна умора”, а не е вездесъщия човешки мързел, но нещата определено не вървят. Нивото ми на концентрация е нулево. Затворя ли за миг очи се виждам на някой далечен плаж, загърбил досадата от делника, съвсем сам… е, може би с една-две чайки.
Дразнещият шум от щракане на копчетата на клавиатурата, подреждане на папки и закопчаване на хартия, забързани обувки и гласовете на колегите в коридора, искам да заменя с морските вълни, подухващия бриз и тук-там някой крясък на морско пиле. Симфонията може да бъде допълнена единствено от жената до мен, но от време на време, колкото да ме пита дали искам да ми разтрие раменете 😉
Често, когато релаксирам ме питат за какво мисля. За нищо, отговарям. Ако въпросът е отправен от жена, тя с недоумение мига. Така е в женските главички – едно безкрайни кълбо от възли и нишки и никога не знаеш коя накъде води. Моята (като на повечето мъже) глава е, образно казано, конструкция от кутии. Във всяка има по нещо и когато съм в една, друго не ме интересува. За това понякога жената се мръщи, че като работя не й обръщам внимание. Ами да – любовта и глезотиите в момента са запечатани в друго чекмедже.
Та релакс кутията е една такава в центъра, в която рядко влизам, но като съм там съм заобиколен от блажена тишина и спокойствие. В нея няма абсолютно нищо. Празно пространство. Все едно куб с вода – звуко- и социоизолиран. Та, ето, това е моята почивка. През нея не мисля за нищо, колкото и да е трудно да се повярва.
А сега, отделих достатъчно време на блога си. Оставам с мисли по морето. Обедната почивка свърши. Back to work… 🙁