Виждате ги — лъскави, блестящи, почти нови. Новият автомобил е символ на престиж, а не на собственост. На булевард „Витоша“ днес мина покрай един такъв и не забелязах кожата или големия екран, а лицето на шофьора. Мъжът гледаше през предното стъкло като осъден на доживотен затвор — с напрежението на човек, който знае, че всяка дупка, всеки камък, всяка кал от пръските на друга кола е директно изтегляне от сметката му.

Съвременната кола вече не е актив, който можеш да продадеш, когато ти потрябват пари за ремонт на покрива. Тя е мобилен офис на дълга, опакован в метал и стъкло. Лизинговите схеми те правят роб на месечни вноски, а застраховките, гумите и сервизните договори те довършват. Всичко е превърнато в абонамент — само че нямаш право да го прекратиш.

Гледах млад мъж, който ровеше в приложението на банката си на светофара. Колата му блестеше като от шоурум, но очите му бяха фиксирани върху баланса. Той не караше кола — той просто следеше дали ще издържи до следващата вноска. Това е новата илюзия за богатство — притежаваш нещо, което всъщност не е твое. Ти си просто пазач на чужд актив, който плащаш с нерви и време.

Като се прибрах и седнах в моята стара, шумна, но изцяло моя кола, усетих странно удовлетворение. Тя няма екрани като в кино, но няма и такса „поддръжка на престижа“. Светът ни бута да бъдем наематели на собствения си живот — от музиката в слушалките до машината под нас. Всичко е поток от пари от нашия джоб към корпоративните сметки.

Когато заключиш колата с дистанционното, остава само тишината на собствеността. Всичко друго е просто плащане за билет за един скъп и лъскав тунел.